Посланик Ема Хопкинс: Да си работеща майка е добър пример за децата

 

Източник: www.maikomila.bg

 

Днес в „Жените могат всичко“ имаме привлегията да ви представим една изключителна жена, чието присъствие в рубриката е истинска чест за нас. По образование тя е юрист, работила е дълги години по случаи, свързани с човешки права, международно наказателно право, насилие срещу жени и трафик на хора. Ръководила е правителствена кампания за превенция на сексуално насилие в страни с военни конфликти, а заради работата си в тази област е награждавана с Орден на Британската империя. След това се хвърля в дълбокото, приемайки предизвикателството да кандидатства и да бъде одобрена за поста посланик.

 

Така става първата жена-посланик на Великобритания у нас и вече три години работи в България. Представяме ви посланик Ема Хопкинс, с която обсъдихме различни теми – от такива, предизвикали много полемики в България през последните месеци, като Истанбулската конвенция и думата gender, през въпроси за това как Великобритания се справя с домашното насилие и защо там Конвенцията все още не е ратифицирана. Говорихме за всекидневния сексизъм – в политиката и извън нея. И, разбира се, зададохме и някои по-лични въпроси, като как се справя с работата си на посланик и майка и на какво учи децата си. От нея чухме, че жените наистина можем всичко, стига да сме малко по-самоуверени и да не се стремим на всяка цена да бъдем харесани – стремеж, който понякога ни се вменява още от деца.

И така, пожелаваме ви приятно четене и след това – ползотворен размисъл, защото, обещаваме ви, такъв ще има!

—————————————-

Представете се накратко – къде сте родена и израснала, и къде сте учила?

Родена съм в Болтън, град в Северна Англия. Посещавах държавно училище, а след това бях приета в Кеймбридж, където учих право.

 

Защо избрахте дипломацията за своя професия?

Всъщност не съм я избирала реално. Това е третата ми професия. Започнах като адвокат, занимавах се с наказателни дела. След 8 години станах адвокат към правителството – занимавах се със случаи, свързани с нарушение на човешките права, а след това и с тези, свързани с трафик на хора.

След няколко години попаднах на съобщение на Външното министерство, че се търси човек, който да ръководи кампанията с Анджелина Джоли и Уилям Хейг (бивш външен министър на Великобритания, бел. ред.), посветена на насилието над жени във военните зони.

Кандидатствах и ръководих тази кампания в продължение на няколко години. В края ѝ Уилям Хейг и Външно министерство бяха много впечатлени от работата ми и ме попитаха дали бих се съгласила да кандидатствам за поста посланик. Съгласих се, кандидатствах и… станах посланик. Избрах България.

Защо България?

Защото вече бях идвала тук, когато работех по случаи на трафик на хора. Работила съм по няколко проекта в региона, харесвах го. Освен това усещах, че имаме поле за сътрудничество заради моята експертиза от предишните ми професионални занимания и по-специално в областта на борбата с корупцията, законите срещу организираната престъпност.

Смятах, че имам какво да предложа като знания и умения, както и че работата ми няма да е тотално извън контекста на предишните ми професионални ангажименти.

Какво е да си посланик тук?

Аз съм първата жена посланик на Великобритания тук. Това е и първата ми дипломатическа работа, което донякъде беше предизвикателство. Тук съм вече 3 години и мисля че имам усещане каква е ролята ми тук.

Това е голяма привилегия за мен, защото Великобритания е голяма страна, с голяма мрежа от дипломатически мисии по света, отделяме много пари за развитие, освен това сме член на Съвета за сигурност на ООН. Имаме голям интерес към международната дейност. Това е привилегия, защото, когато представляваш Великобритания, значи допринасяш за развиването на проекти, за развитието на международни и многостранни институции.

Вие сте много силен глас в подкрепа на Истанбулската конвенция. Защо е важен този документ и защо Великобритания все още не го е ратифицирала?

Конвенцията е важен документ, защото се опитва да институционализира отговора към случаите на насилие. Документът не действа различно според ситуацията, не е различен в различните страни на ЕС и най-същественото – той се занимава с всички аспекти на борбата с насилието над жени, като образование, превенция, осигуряване на адекватно отношение към жертвите на насилие и предлагане на пълнообхватни услуги, по систематичен, мултидисциплинарен начин. Има лидерска роля, но също и практическа.

На въпроса защо Великобритания още не я е ратифицирала отговорът е: защото Великобритания има много различна правна система от останалата част на Европа. Това, което правим от няколко години вече, е смяна на цялото ни законодателство – чак тогава, накрая, идва ратификацията.

Мога да кажа, че законодателството ни е вече почти изцяло съответстващо на Конвенцията – остават ни няколко промени в Шотландия. Трябва да въведем закон за извънтериториалната юрисдикция на едно престъпление, тоест да имаме възможност да повдигаме обвинения по престъпления, извършени извън нашата страна.

Темата е много чувствителна, защото хората си мислят, че Великобритания е световният полицай, а пък още не сме ратифицирали този документ. Да, това е единственото, което ни остава да направим – още малко работа в законодателно отношение. В другите неща вече сме готови – изградили сме система от услуги и всичко останало. Затова при нас ратификацията предстои – а при повечето страни-членки на ЕС тя е първата стъпка и след нея идва промяната на законодателството. Надявам се, че не ни остава дълго до ратификацията.

Какви са статистиките за домашното насилие във Великобритания?

Домашно насилие има по цял свят. Много е трудно да се сравняват нивата му в различните страни, защото статистиката зависи от това дали хората са склонни да подават жалби срещу него, а истината е, че те не са. Особено ако последващото отношение към тях и услугите, от които биха имали нужда, не са адекватни. Тоест, докато не осигуриш адекватни услуги, не знаеш точните размери на проблема. Малко е като въпроса за яйцето или кокошката.

От времето на първата си работа, в която съм се занимавала с дела за домашно насилие, до този момент – 25 години по-късно, разликата при нас е огромна.

Тогава хората си мислеха, че домашното насилие е „семеен“ въпрос; нещо, което засяга само въвлечените в него. Сега никой във Великобритания не смята така.

Дори направихме законодателството така, че всъщност няма нужда от свидетелските показания на жертвата, за да бъде започнато разследване.

Гледаме на домашното насилие като на сериозно престъпление и смятам, че това е правилният културен подход към него. То не е личен проблем.

По отношение на услугите също имахме голямо развитие – в началото те бяха разпокъсани, на парче. Не бяха мултидисциплинарни, нямахме изградена система, в която жертвата да може да отиде само на едно място и там да получи всичко, от което има нужда – съвет от адвокат и следовател, психологическа помощ, както и медицински преглед, направен по щадящ и съобразен със състоянието ѝ начин. Както и да има достъп до жена полицай, която да вземе показания.

Всички тези неща вече са факт и смятам, че културологично погледнато сме направили истински обрат в отношението към жертвата. Разбира се, има много още неща за правене, тъй като всеки ден и всяка седмица имаме примери – жени, убити от партньорите си.

Няма страна по света, която да е свободна от домашно насилие. Но имаме напредък и в работата си за превенцията и рехабилитацията на извършителите на домашно насилие. Имаме доста услуги в областта на управлението и контрола на гнева и алкохолната зависимост – някои от основните катализатори на домашното насилие. Имаме специални програми и към уязвими семейства в риск, където стресът може да е на високи нива. Така че, да, това е друг аспект от нещата.

Какъв е Вашият коментар за начина, по който се води дебатът около Истанбулската конвенция в България? Сигурно знаете, че тук въпросът е приеман доста емоционално.

Аз не съм българка и може би трябва да попитам вас как се чувствате по отношение на дебата.

След три години, изкарани в България, мога да кажа, че бях шокирана от дебата около този документ. И доста объркана. Не разбрах докрай как стана така, че този дебат се превърна в инструмент за разговори, които нямат нищо общо с предмета на дейност на Конвенцията. Не разбрах как някой може да интерпретира тази Конвенция като нещо, насочено срещу семейството и в полза на въвеждането на трети пол…

Нещо, което ми направи впечатление в дебата покрай този документ тук, беше фактът, че всички казваха „Конвенцията не засяга тези въпроси“, а всъщност това, което трябваше да се каже, беше:

„Дори и да ги засяга, това е ОК“.

Във Великобритания ние вярваме в правата на ЛГБТ общността, имаме една от най-добрите правни рамки за защита на тези права. Смятам, че вместо да казвате „В документа не става въпрос за тях“, трябваше да се каже „Да, не става въпрос за това, но дори и да ставаше, в това няма нищо грешно“.

Това е правилната посока, защото става въпрос за човешки права. Смятам, че това липсваше в дебата.

Освен това почти целият дебат в страната се водеше без да е опрян на факти – масово хората не са чели Конвенцията, коментират се само неща, прочетени във вестниците или чути по телевизиите.

Смятам, че медиите носят отговорност да бъдат акуратни, да представят ясно нещата, които Конвенцията казва, както и тези, които не казва. А също и да не дава ефир предимно на хора, които искат да адвокатстват на кампаниите против ратификацията или които искат непрекъснато да атакуват тези, които я подкрепят.

Какво се случи, според вас, с тази истерия покрай думата gender? Дали е само въпрос на езиково непознаване?

В началото си казвах, че е просто лош превод, неразбиране. След това разбрах, че става въпрос за умишлена злоупотреба с думата.

Много хора по света не разбират темата за проблема около равнопоставеността на половете. Каква е ситуацията във Великобритания, какви са политиките там?

Имаме жена премиер, която е много фокусирана върху тази тема. Големият акцент при нас в последните години е разликата в заплащането между мъжете и жените. Имаме нов закон от април тази година, който задължава всички компании, които имат над 2500 служители, да публикуват статистиките за разликата в заплащането.

Данните показаха, че 78% от компаниите плащат повече на мъжете, отколкото на жените.

Имаше някои много фрапиращи случаи, в много големи и сериозни компании. Един от любимите ми примери е за сутрешната новинарска програма на ВВС. Стана ясно, че водещият взима заплата в размер на 6000 лири, а водещата – 1350 лири. Това е огромна разлика! Жената е смятана от голяма част от аудиторията за страхотен професионалист и самата тя беше ужасена от факта, че е работила години наред в тази ситуация без да знае за нея.

Хубавото на този закон е, че хвърля светлина точно върху проблема, защото докато не го видиш с очите си, е много трудно да въведеш политики за справяне с него.

Също така се занимаваме доста и с практиките на отделите по човешки ресурси. Защото темата за наемането на жени на работа, както и повишаването им, са важни въпроси за жените. Има нужда да се съберат данни за това защо жените не се изкачват нагоре в една фирма или институция, защо получават по-малки заплати, защо не получават бонуси, и така нататък.

Настоящият ни премиер е решена да работи по въпроса за намаляването на разликата в заплащането и това е една от най-важните теми в момента по отношение на неравенството между половете.

Как стои въпросът с неравенството между половете в световен мащаб?

Ох, откъде да започна… Работила съм по случаи на сексуално насилие във военни зони, била съм в Африка, на Балканите, в Азия, и в други части на света, където на жените им е отнет достъпът до възможностите, които ние имаме. Не ходят на училище, женят се рано, имат деца рано, нямат възможност да работят. Все още има огромни системни проблеми в големи части от света, където жените са лишени от възможности и са подложени на стереотипи за това какви са техните задължения. Предизвикателствата в Азия и Африка са различни от тези тук.

В Европа очевидно имаме много добра правна система, а в Северна Европа примерът за равнопоставеността на половете е много добър.

Но все пак имаме проблеми, като например всекидневният сексизъм. Един от любимите ми проекти във Великобритания е един уебсайт, направен от Лаура Бейтс (британска писателка, бел. ред) през 2012 година, наречен everydaysexism.co.uk.

Още със самото си пускане сайтът просто избухна! Жените качваха толкова много примери за сексизма, с който се сблъскват всеки ден – опипване в метрото, подвикване от работници… Някои от описаните случаи наистина отвориха очите на много хора за проблема.

Огромен брой жени например споделяха, че се чувстват заплашени, докато пътуват с метрото. Затова лондонската транспортна полиция сложи повече камери за видеонаблюдение и разположи повече полицаи на видимо място в станциите. Това се оказа един истински граждански проект, направен по модерен и съвременен дигитален начин. Поканила съм Лаура да посети България и се надявам, когато може, да дойде.

Историите, публикувани в сайта, са добър пример за това какъв е проблемът със сексизма. Жените например казват:

„Не искам това да ми се случва повече. Не смятам за правилно външният ми вид да бъде обсъждан, когато отивам на работна среща“.

Преди няколко седмици премиерът Тереза Мей бе на посещение в Шотландия, за да се срещне с първия министър Никола Стърджън. На първата страница на един от вестниците бе публикувана снимка, на която те стоят една до друга. Статията беше изцяло посветена на… краката им. На краката им!

И тогава си казах: “Това е премиерът на Обединеното кралство и първият министър на Шотландия. Страхотни, умни жени, професионалисти. И ти обсъждаш краката им???” Ето това е всекидневен сексизъм.

Другият проблем е отношението вкъщи. Да, всички пост-социалистически страни в региона имате добра рамка по отношение на правата, но качеството на живот вкъщи все още е много патриархално. Жената може да работи, но след това трябва да свърши всичко и вкъщи.

Възможностите ѝ да напредне в работата са ограничени заради семейните ангажименти по начин, който не е валиден за мъжете. И смятам, че това трябва да се промени, за да можем да работим и за по-добри условия за жените и на работното място.

А как ще дойде промяната?

Чрез образование. Наблюдавам този процес в последните 20 години във Великобритания. Преди 20 години бяхме на нивото, на което сигурно е България в момента – от това жените да вършат домакинската работа вкъщи до това сега аз и мъжът ми да си поделяме задълженията. Това включва смяната на памперса, готвенето, изхвърлянето на боклука, пазаруването – всичко е споделено и смятам, че така трябва да бъде.

На какво учите дъщерите си? На какво трябва родителите да учат децата си, за да намалим нивата на домашно насилие, да сме по-адекватни по отношение на равенството на половете?

Добър въпрос. Децата гледат какво правиш и какво говориш.

Да си работеща майка, която прави много неща, е добър пример. Така те ще знаят, че е абсолютно нормално жените да работят.

Уча децата си, че е хубаво да си различен. Както и че жените и мъжете са различни, но равни. Всеки ден, когато се върнат от училище, те се тревожат от това, че са различни, а аз им казвам: „Е, трябва да празнувате, да се радвате на това различие. Защо трябва да сте еднакви с другите, всеки човек е уникален“.

Една от дъщерите ми има проблем с ученето и усещането ѝ, че е различна, е много по-силно. Аз ѝ обяснявам, че тя пък може да прави неща, които другите хора не могат, и обратното.

Но ето, дори и 8-годишната ми дъщеря се прибира вкъщи и казва, че един неин съученик, испанче (тя ходи в международно училище) ѝ е казало, че момичетата не могат да правят разни неща – явно повтаряйки думи, които е чуло вкъщи. Беше ѝ казал, че не може да участва в часа по стреляне с лък, защото жените не могат да стрелят с лък.

Казах ѝ: „Отиваш и ще стреляш с лък. Ще се упражняваш този уикенд с баща си в градината и ще участваш, и ще му покажеш, че можеш“.

Не знам дали сте чували за една нигерийска авторка – Чимаманда Адичи, която публикува текст, озаглавен „15 предложения как да възпиташ дете-феминист“.

Обожавам този текст, защото в него се говори за това че няма нужда да учиш децата си да бъдат „харесвани“.

Много жени живеят цял живот с усещането, че трябва да бъдат харесвани. А човек просто трябва да бъде себе си.

Мъжете трябва да бъдат себе си, жените трябва да бъдат себе си. Няма нужда да се съгласяваш с нечие чуждо мнение за това какъв трябва да бъдеш.

Освен това се опитвам да науча децата си да се съмняват в нещата, а не да ги приемат сляпо. Да мислят, да задават въпроси, да имат критично мислене. Няма значение какво ти е дадено по природа – колко си умен, колко си хубав, това просто се е случило с раждането ти. Важното е какво правиш с това, което ти е дадено.

Смятам че най-важното е децата да развият социална емпатия още в ранна възраст. Те трябва да научат, че има хора, които не са родени с късмет като тях, че животът им е поднесъл предизвикателства и пречки, и те трябва да го разберат и да се отнасят с уважение към различието. И да мислят какво може да се промени.

На това се опитвам да науча децата си. Не знам доколко успявам, времето ще покаже.

Редно е да Ви попитаме и нещо от политическата сфера. Например как се представяме като председател на ЕС?

Имаше наскоро среща на европейските лидери тук и всички споделиха, че са с много положително мнение относно организацията и провеждането на сесиите и срещите. Смятам, че България се справя добре. Едно от положителните неща бе срещата на представителите на Западните Балкани с лидерите от страните-членки. Това е наистина важно. През лятото ще имаме подобна среща в Лондон и се надяваме да имаме положителен изход и резултати, отвъд думите.

Как минава един Ваш ден, как комбинирате всичките си задачи и задължения?

Ставам много рано. Малката ми дъщеря става в 5 часа и аз ставам с нея. Свършвам доста неща преди да дойда на работа в посолството – подготвям децата за училище, гледам да спортувам, когато мога, преди да започне работният ми ден. Имам страхотна треньорка, която има много положителни възгледи и подход за отношението към тялото, психическата настройка, самочувствието и самоувереността… тя е много добър модел за подражание по тези въпроси.

След това имам най-разнообразни видове задачи. Това, което харесвам в работата си, е разнообразието. Една от сутрините наскоро имах среща с премиера, посветена на някои законодателни въпроси, после имах работа по някои търговски въпроси и такива, свързани с образованието, след това имах консулска работа с няколко британски граждани… Разнообразието е голямо и е хубаво да имаш един истински зает и разнообразен ден.

Въпреки че, разбира се, понякога изисква много усилия да вместиш всички задачи в един ден и когато се прибера вкъщи след такъв ден, съм много, много уморена.

Харесвам срещите си с хората, с екипа си. В последните три години се срещам с много и различни хора. НПО общността в България има наистина впечатляващи професионалисти. Работила съм с неправителствени организации по цял свят, в които съм срещала много отдадени на различни каузи хора, включително и тук, но специално ми прави впечатление професионализмът, особено сред жените. Тук професионализмът и енергията за работа е огромна.

Какво бихте посъветвали момичетата и жените, които биха искали да вървят по вашия път?

Това, което често виждам у младите момичета и жени, е липсата на увереност. Младите момичета и момчета често подхождат към нещата различно. Жените поглеждат една обява за работа, харесват я и си казват – „Ще кандидатствам за това!“

След това прочитат изискванията и си казват – „Но аз мога да изпълнявам само 80% от изискванията! Няма да кандидатствам…“

А момчетата поглеждат и си казват: „Мога да покрия само 20% от изискванията. Ще си дам шанс!“

Разбирате ли? Настройката е различна.

Освен това жените често не показват пълния потенциал, който имат благодарение на уменията и образованието си. Така че, ключовото тук е самоувереността. Трябва да бъдеш самоуверен – не арогантен, а самоуверен, че можеш да постигнеш някакви неща.

А и смятам, че когато постъпиш на някаква позиция, се случва да се сблъскваш с някои остарели структури и йерархични разбирания. И, когато имаш възможност, трябва да се пробваш да ги предизвикаш по някакъв начин. И ако си на някаква властова позиция, можеш да наложиш свои правила.

Например, когато дойдох тук, не исках да имам много вечерни работни срещи и приеми, защото имам малки деца. Вместо това правя работни закуски или обеди, и българските ми колеги всъщност харесват това, защото и те имат семейства. И те не искат да изкарват вечерите си по официални срещи.

Така че, смятам че има начин да настроиш работния си режим така, че да съответства на начина ти на живот. Важно е хората да се опитват да конфронтират и променят остарелите нещаи модели, които наследяват.

И още едно важно нещо. Основният признак на успех (Харвард мисля че направи много интересно проучване по въпроса) не е IQ-то или семейните позиции, а нещо, наречено GRIT – способността да преследваш някаква цел във времето въпреки предизвикателствата. Работата за постигане на тази цел, това да не се отказваш, да продължаваш напред към целта си – това е признак за успех.

Смятам че това е нещо, към което всички жени трябва да се стремим, защото ние, както се знае, владеем мултитаскинга. Уча децата си, че трябва да се провалят – не може винаги да си перфектен. Но децата в днешно време като че ли не искат да се провалят, искат да са перфектни. Затова вкъщи непрекъснато се опитваме да се проваляме в едно или друго, и да овладеем този модел на поведение.